БГ Личности

Дамян Дамянов: Донеси ми твоята усмивка, за да свърши бурята с дъга

Дамян Дамянов е роден на 18 януари 1935 г. в Сливен. През 1953 г. завършва гимназия в родния си град и след това се мести в София. Успешно се дипломира в Софийския университет в специалност „Българска филология“ през 1961 г.

Неговата творческа кариера започва през 1949 г., когато като ученик публикува първите си стихотворения във в.“Сливенско дело“.

Първата му стихосбирка „Ако нямаше огън“ излиза през 1958 г., а три години по-късно той завършва българска филология в Софийския университет.

През 60-те години започва работа като литературен консултант във в.“Народна младеж“ и като редактор в отдел „Поезия“ на сп.“Пламък“.

Издал е 38 стихосбирки. Ще го запомним с творби като „Очакване“, „Лирика“, „Поема за щастието“, „Коленича пред теб“, „Пред олтара на слънцето“, „И си отива лятото“.

Негови са още „Като тревата“, „Ти приличаш на сълза“, „Ще има връщане“, „Молба към света“, „Гимназия „Родина“ и др. Също така издава драматичната поема „Преди всичко любов“, лиричната хроника „И моята България пътува“, романът „Таванът. Почти роман“, „Тетрадка по всичко“, в която той излага някои свои основни възгледи.

Объркан свят с объркани хора
Щур свят, Господи, луд свят!
Смешен и тъжен,
жесток и трогателен,
опак и прав…
Свят, в който не можеш да разбереш
къде свършва майтапът
и откъде почва болката,
кое точно е злобата и кое обичта,
къде е истинското и къде лъжовното.

 

Творчеството му е едно от най-значимите в българската литература.

Голямо негово постижение е излязлата през 1963 г. книга „Пусть окно распахнется“ в превод на руски език от М. Кудинов. Отделни негови творби са публикувани на руски, белоруски, украински, унгарски и други езици.

Носител е на много отличия, сред които званието „Народен деятел на културата“, Димитровска награда, наградата „Иван Вазов“ за цялостно литературно творчество.

Във фокуса на лириката му стоят темите за любовта, страданието и вътрешния свят на човека. Яркият талант, дълбоката душевна енергия и интелектуална искреност, с които се отличава неговият стил, определят заслуженото му място сред доайените на българската литературна класика.

„Пак ухае на цвят, на живот пак ухае!
Добро утро, крилат, мигновен и безкраен
Ден под синия свод! Ден голям, добро утро!
Пък дано с теб, Живот, си го кажем и утре.“

На негово име е учреден национален конкурс за поезия, а през годините произведенията му неизменно се радват на огромен читателски интерес и са превеждани на руски, украински, унгарски, италиански и др.

Освен богатото литературно наследство, която оставя, Дамян Дамянов има и двама сина – от поетесата Надежда Захариева.

Отива си от този свят на 6 юни 1999 г. на 64-годишна възраст.

ВСЕКИ ДЕЛНИК ИМА КРАСОТА

В тъмни и мъгляви пелени
Зад стъклата още спи животът.
Но будилникът-сърце звъни:
“Хайде, драги! Също си работник!”
Но какъв работник съм? Ни студ,
Нито огън ми горят ръката…
И от моя тих словесен труд
Става ли по-хубава земята,
А животът й – по-съвършен?
Този стар живот със стари нрави
Не със поетичен сантимент,
А със яки длани се оправя.
Край стъклото – още празен лист –
Пак минават дланите железни.
И в листа си – още бял и чист,
Като в стая аз ги каня: “Влезте!”
И те влизат. Ала не транзит.
Влизат те, да ми оставят нещо:
Дребният зидар – огромен зид,
Хладният леяр – дъхът от пещи,
сухият миньор – две капки пот,
Селянинът – буца пръст от нива.
И така с един голям живот
Мойто малко листче се покрива.

… Острият будилник. Утринта.
Мойте гости. Листовете празни.
Всеки делник има красота.

Всеки делник става тих мой празник!

 

ОБАДИ СЕ, ЛЮБОВ!

Позвъни, обади се, Любов!
Ти, която да си, намери ме!
Аз те чаках с години, готов
да запиша и номер, и име!
Ти мълча. Със години и с дни.
Ти не звънна, дори и погрешка.
Иззвъняха се сума жени –
ни една между тях ти не беше.
И напразно с писалка и лист
все те чаках… Ни глас, нито ласка.
Що цигари изпепелих
и на листа що глупост надрасках.
Пак съм сам… Обади се, Любов!
Вън вали. И април е тъй хладен.
Телефона поглеждам (в дълбок
сън заспал). А край него – кълбо
жици, жици… Контактът – изваден…

ЛУННА СОНАТА

В тази бяла лунна тишина
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак…
Не плачи! Нали и ти си птица!…
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!…
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай – долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *