Димчо Дебелянов: Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне!

Димчо Дебелянов, нежният поет с романтичен изказ, е роден в Копривщица на 28 март 1887 година под името Динчо. Прекарва безоблачно детство в родния град в голямото семейство на Вельо Дебелянов и Цана Стайчина.

Но през 1896 г. баща му умира и семейството се мести в Пловдив. Там Дебелянов учи в Пловдивската мъжка гимназия, където пише първите си стихотворения. По-късно ги изгаря.

През 1904 г. се преселва в София и започва да пише активно за различни печатни издания. През 1906 г. списание“Съвременност“ отпечатва  негови творби за първи път – стихотворенията  „На таз, която в нощи мълчаливи“ и „Когато вишните цъфтяха“.

По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно и Пейо Яворов.

Поетът продължава образованието си и в Софийския университет, където научава френски, руски и английски език и превежда книги на Шекспир, Бодлер и други именити писатели. През Балканската война през есента на 1912 г. е мобилизиран.

В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. Той умира на 29 години в сражение на Македонския фронт на 2 октомври 1916 г.

УТРО

След бури – мир и тишина,
след нощ – безбрежна светлина.

Над равноширнатия път
лучите вихрен танц въртят –

път царствен царствено поел,
високо плува горд орел.

И аз, пиян от светлина,
в зорите ранни на деня,

повярвал в слънцето, вървя,
през буйно-зрейнали нивя,

и слушам радостно-смутен
как шепне утрото над мен

с дъха на ранните цветя:
ще дойде тя, ще дойде тя.

Къщата на Дебелянов

***    **** ****   ***  ***   ***  ***  ***  ***  ****

„Аз искам да те помня все така;
Бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.“

***    **** ****   ***  ***   ***  ***  ***  ***  ****

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха —
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…
–––––––––––-
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *