Джоджо Мойс: Ако не пишех книги, вероятно щях да се занимавам с психотерапия

Днес ви представяме новата книга на Джоджо Мойс „В обувките на някой друг“, която излиза на книжния пазар у нас на 4 юли благодарение на ИК „Хермес“.

Историята в нея разказва за Ниша, която се радва на привилегирования живот на съпруга на заможен и влиятелен бизнесмен.

Тя обикаля целия свят, има уреден живот, всичко, за което мнозина мечтаят. Докато в един момент половинката й подала документи за развод. И Ниша остава без лъскавия си начин на живот. Буквално без нищо. Но не се предава – решена е да си върне всичко, което й се полага…

И тогава случайно разменя във фитнеса чантата си със Саманта. Саманта има проблеми със съпруга си, който е в депресия, с шефа си, въобще намира се в труден период.

В дизайнерската чанта на Ниша има червени обувки от крокодилска кожа с марка Louboutin, а в сака на Саманта – евтини ежедневни обувки.

Обувайки чуждите обувки, те сякаш влизат и в чужд живот. Променят се. И осъзнават кои са, кое е важното… Дали ще се върнат към предишния си начин на живот? Или преживяното ще ги промени завинаги?

Авторката – Джоджо Мойс, не обича да говори за личния си живот. Но когато се сблъсква с доста сериозни лични преживявания, решава да открехне вратата към личния си живот. А ние тук споделяме едно от най-личните й интервюта, дадени за „Уошингтън Поуст“…

Смяташ ли, че подходът ти в писането на любовни романи се е променил, откакто се разведе?

– Трудно ми е да отговоря на този въпрос, защото никога не съм смятала, че пиша любовни романи. Пиша истории, в които има и любов. Това, което всъщност ме вълнува, са човешките отношения. От двайсет години ходя на терапия – с известни прекъсвания – и съм запленена от моделите, които хората следват, и как причините за поведението често се коренят в детството. Ако не пишех книги, вероятно щях да се занимавам с психотерапия.

В най-новата ти книга чифт обувки  Louboutin на високи токчета са своеобразна броня. Как ти хрумна тази част от сюжета?

– Когато започнах да пиша тази книга, преминавах през много неща в личен план. Възнамерявах да си почивам през цялата 2020 г., защото се бях превърнала в работохоличка и това не ми се отразяваше добре. През деня пишех, работех с екип от Лос Анджелис по филмовата адаптация на единия от романите си, а вечерите ми бяха заети от книжно турне. Накрая рухнах. Двайсет и две годишният ми брак също претърпя крах, а майка ми беше болна от рак на кръвта и не й оставаше много. През тази година просто се опитвах да оцелея. Никога не съм имала проблеми с психичното здраве, но изведнъж сякаш не издържах повече. Не можех да пиша.

„Бронята“ помогна ли ти?

– Да, сутрин си оправях леглото, измивах си косата, слагах си червило и всичко това ми носеше усещането, че съм постигнала нещо, и моментално ме караше да се чувствам по-добре. Правех го – и всъщност продължавам да го правя – единствено заради себе си, защото на практика живея насред нищото. Чак към края на четиридесетте си години придобих истинска вътрешна увереност коя съм всъщност и как се чувствам.

Е, с времето доста неща се променят и в не толкова положителна посока – като лицето ми, например, но най-важното е, че знам коя съм.

Знам, че хората, които ме обичат, знаят коя съм, а и си имам прекалено много работа, за да се интересувам от мнението на другите.

В романа има и психотерапевтичен елемент – Фил изпада в депресия, защото не може да превъзмогне загубата на баща си. Исках читателите да си кажат: „Той трябва да се стегне“.

Когато майка ми умираше и аз се упреквах, че не съм направила достатъчно, една приятелка ми каза: „Ситуацията е непоносима, а ти си там всеки ден. Това е израз на любов“. Понякога да си там всеки ден изисква най-голяма смелост. Исках обаче мъж да предприеме това емоционално пътешествие, защото обикновено жените са по-склонни да го правят.

Имаше ли чувството, че трябва да отново да се свържеш със себе си, със своето вътрешно Аз, след онова, което си преживяла?

– Да. Бях на антидепресанти, защото прекарвах по-голямата част от деня, плачейки. Отслабнах много, не можех да спя, нито да работя.

Затова спрях и започнах наново. Взех си куче от приют и просто се разхождахме и слушах аудиокниги, защото не можех да чета. Опитвам се да променя навиците си и да ребалансирам живота си. Никога повече няма да работя с предишното темпо, защото осъзнах, че не ми се отразява добре.

Повечето хора на средна възраст смятат, че е прекалено късно за промяна…

– Категорично не съм съгласна. Признавам си обаче, че голяма част от приятелките ми ме сметнаха за луда да се развеждам и да започвам отначало на тази възраст. Но аз го направих, защото вече не изпитвах радост.

Човек би могъл да изпитва радост, дори когато е сам.

В началото така се случи и с мен. След това възстанових връзка с приятел, с когото бяхме близки през двайсетте си години, и започнахме да се срещаме. Сега сме заедно и съм много щастлива.

Чудесно е, че говориш открито за това.

– Дълго време предпочитах да не говоря за личния си живот, но наскоро се запитах: „Какво всъщност крия?“.

Смятам, че честността носи огромно освобождение, а и осъзнаваш, че можеш да бъдеш полезен на хората.

Носиш ли обувки „Лубутен“ като Ниша от книгата?

– Всъщност предпочитам Jimmy Choo. Досадното на това да носиш обувки на високи токчета на петдесет и три, е, че след това няколко дни трябва да си с маратонки. Те обаче безспорно съдържат огромна сила.

Разбирам, че не звучи особено феминистки, но смятам, че феминизмът всъщност означава свободата да избираш сам.

Интервюто ни е предоставено от издателство „Хермес“.

Снимки: ИК „Хермес“, Инстаграм