Емилиан Станев: „Ти струваш толкова, колкото истини можеш да понесеш”

Никола (Емилиян) Стоянов Станев е роден 28 февруари 1907 г. във Велико Търново. Детството му минава под знака на три войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. И те го белязват завинаги.

През 1922 г. семейството му се премества в гр. Елена, където момчето учи до X клас. Градът го пленява със своето минало и настояще, с природата и хората си.
„И може би тъкмо еленският говор ми помогна да усвоя ритъма на българската реч, без който словото губи своята красота и сила.”, казва след време писателят.

Завършва средното си образование през 1928 г. като частен ученик в гимназия във Враца. Следва живопис в Художествената академия в София в класа на проф. Цено Тодоров, а по-късно се прехвърля финанси и кредит в Свободния университет (дн. УНСС).

От 1932 до 1944 г. Станев работи като чиновник в Столичната община. Следващите две години е управител на горското стопанство край хижа „Буковец” в Елено-Твърдишкия балкан. После е завеждащ отдел „Белетристика” във вестник „Литературен фронт” (1950 – 1955). А през 1974-та е избран за академик от Българската академия на науките и членува в Съюза на българските писатели.

Майсторството, с което пише своите анималистични разкази, социална и нравствено-философска проза, исторически романи и повести, го нареждат сред най-великите български писатели.

Публикува първите си съчинения през 1931 година.

„Примамливи блясъци” е заглавието на първата му книга – сборник разкази, която излиза седем години по-късно, а през 1940 г.а се появява и следващата – „Сами”, поставяща началото на цикъл от произведения за природата и човека. Друго негово достижение са самобитните анималистични разкази „Вълчи нощи” (1943).

Емилиян Станев обожава лова, животните и природата. Това е друга причина, освен творческите предизвикателства, за дълбокото му приятелство с Йордан Радичков. Заедно ловуват, пътуват и често се събират на раздумка в „дядовата ръкавичка”, както писателят сам нарича кабинета си. Стаята е заета изцяло от библиотеката и ловните му трофеи. Сред тях са елен-лопатар, глиган, изящни рога от сръндак. Според Радичков този „мечтателен човек е един от малцината българи, видели и рая, и ада“, пише БНР.

Пише „Легенда за Сибин, преславския княз” (1968) и „Антихрист” (1970), в които ясно личи любовта и интересът му към историята.

През 1948 г. излиза едно от най-известните му произведения– повестта „Крадецът на праскови”, която е екранизирана през 1964 г. от режисьора Въло Радев. В главната роля е невероятната Невена Коканова.

Емилиян Станев е автор също на „В тиха вечер” (1948), „Повест за една гора” (1948), „Иван Кондарев” (1950-1964), „Търновската царица” (1974), „Тихик и Назарий” (1977), „Скот Рейнолдс и непостижимото”, „Язовецът”, „Лазар и Исус” и други.

Няколко поколения са израснали с неговите приказки, повести и разкази: „Лакомото мече”, „Слънчевото зайче”, „През гори и води”, „Чернишка”, „Когато скрежът се топи”, „Къщичка под снега”.

Носител е на много отличия – Националната награда „Йордан Йовков” за 1975 година, орден „Народна република България” I степен, престижната международна награда „Ханс Кристиан Андерсен“. Творбите му са преведени на повече от 20 езика.

Емилиян Станев умира на 15 март 1979 година и е погребан заедно с втората си съпруга Надежда Станева в гробищата на Велико Търново.

През 2007 г. името на Емилиян Станев е включено в списъка на ЮНЕСКО на международно честваните личностите – признание за изключителния принос на българския писател към световното литературно и културно наследство.

Къщата в София, в която писателят живее, се намира на улица “ Юрий Венелин”. Паметник на Емилиян Станев (1907-1979) има в парк „Борисова градина“. Къщата музей „Емилиян Станев“ се намира в родния му град Велико Търново.

„Ти струваш толкова, колкото истини можеш да понесеш”.

“Към всичко подхождай с любов – към цветето, към дървото, към птицата и човека. Иначе няма да разбираш, тоест – да прощаваш.”

„Мъките на един народ да се изгради вътрешно и да се саморазбере – това е литературата му. Гордеем се с „революционното“ си минало и настояще, без да разбираме кое е позор и кое е слава.“

„Не може да се нарече детска книга тая, която детето като чете без да се усмихне нито веднъж, без да тръпне от възторг и удивление по лицето му.“

„Кой развали българския език! Полуинтелигенцията, която днес властва… Така е, когато тоя народ живя дълго с обезглавена интелигенция.“

„Където и да отида, аз не проявявам толкова интерес към чуждото, колкото към българското. И отивайки в Англия или Франция, замислям се за нас, за нашия народ, за нашата страна.“

„Издават книги за съпротивата, пишат в тях за “геройски убийства“, а забравят, че всяко убийство си е убийство и че в човека има морална съпротива.“

Снимки: Държавен архив