Христо Фотев: Не е измислица морето и щастието съществува!

Христо Фотев е роден през 1934 г. в Истанбул. Остава завинаги в сърцата ни със своите невероятни рими, посветени на морето и любовта.

През 1940 г. семейството му се премества в Бургас, в Коджакафалийската махала – махалата на бежанците. Началното си образование получава в училище „Д-р Петър Берон“ в Бургас, а след това постъпва във фабрично-заводско училище в Сливен, което завършва през 1951 г.

Кандидатства в Художествената академия, но не успява да издържи изпитите. Прекарва осем месеца като моряк на риболовен кораб, а по-късно отбива военната си служба.

Негови са „Баладично пътуване. Малки песни и балади“ (1961), „Лирика“ (1965), „Сантиментални посвещения. Стихотворения“ (1967), „Пристанище. Стихотворения“ (1969), „Обещание за поезия. Стихотворения“ (1978), „Литургия за делфини. Стихотворения“ (1981), „Спомен за един живот. Стихове“ (1982), „Словесен пейзаж. Избрани стихотворения“ (1984), „Венецианска нощ. Поеми“ (1989).

От 1990 г. е главен редактор на бургаския алманах „Море“. На тази длъжност е до края на 1992 г. През 1994 г. Фотев става повторно драматург на Бургаския театър „Адриана Будевска“.

Отива си от този свят на 27 юли 2002 г. в София.

„Не е измислица морето
и щастието съществува!“

 

„Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
Единственото нещо на света,
което в стихове не се превръща.“

 

„В коя тъмна страни – и държава
е възможно да се продаде
това – което не се продава?
Оцелявай – но не на всяка цена!
Обещавай се – но не обещавай!“

 

„Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.“

„Най-после ний, сърце,
сме в центъра на лятото,
в самата му сърцевина –
след толкова прекрасни поражения.
На лятото – единствената ми победа –
в центъра сме ний, сърце…“

 

„Жени, вий идвате срещу ми!
Как стъпвате! Не съм готов…
Забравям всичките си думи
и онемявам от любов!“

„Морето!
Най-голямото събитие!
Как ме издига към върха си – целия
отново ме зазижда във кристала си.“

 

„Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.“

„Приемам възхитителния риск
да бъда жив, не някакъв излишен
и мъртъв Христо Фотев да съм аз:
Но българин. И жител на Бургас…“

 

Снимки: БНР, архив, проф. д.и.н. Иван Карайотов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.