БГ ЛичностиНовинки

Йордан Радичков: Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки

Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929 г. в с. Калиманица, Монтанско.
Завършва гимназия в Берковица. Дълги години е редактор в литературни издания. От 22 май 1968 г. до 29 март 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели. Бил е и депутат.
Започва да публикува импресии, очерци и разкази в печата, а през 1959 г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората“.
Автор е на сборниците с разкази „Свирепо настроение“ (1965), „Водолей“ (1967), „Козята брада“ (1967), „Вятърът на спокойствието“ (1968), „Ние, врабчетата“ (1968), „Коженият пъпеш“ (1969), „Верблюд“ (1984), в които утвърждава своя стил на писане.
Автор е на романите „Неосветените дворове“ (1966), „Всички и никой“ (1975), „Прашка“ (1977), „Ноев ковчег“ (1988), както и на пиесите „Суматоха“ (1967), „Януари“ (1975), „Лазарица“ (1979), „Опит за летене“ (1979), „Кошници“ (1982) и др. Последната книга на Йордан Радичков е сборникът с интервюта „Скитащи думи“, излязла през 2003 г.
Произведенията му са публикувани от стотина издателства в чужбина, включително и във Франция.
Негови пиеси са представяни в Австрия, Германия, Русия, Швейцария, САЩ, Дания. Писателят е написал сценариите на филмите „Последно лято“, „Горещо пладне“, „Привързаният балон“ и др.
Йордан Радичков е носител на множество награди, между които престижната „Гринзане Кавур“ (1984) за най-хубава чуждестранна творба, издадена в Италия, и Шведската държавна награда „Полярна звезда“ (1988). През 1993 Радичков е включен в списъка на Международния съвет за детската книга.

Радичков два пъти е номиниран за Нобелова награда за литература, а спечелените отличия са достатъчно много, за да няма нужда от изброяването им.

„Едно време, като слушах как старите хора в моя край разговарят помежду си, имах чувството, че си разменят златни монети… Сега, като слушам как всички ние разговаряме помежду си, имам чувството, че си разменяме книжни левчета, с които нищо не можеш да купиш! И може би тъкмо заради това, че нищо не може да се купи с тях, си ги разменяме така щедро помежду си!“

„Оня, който е бил затворен, най-добре разбира жаждата за свобода.“ („Яйцето – Ние, врабчетата“ )

„Надеждите ни тъй са се пръквали по пасищата и пак по пасищата са издъхвали. Много надежди помня от детските си години, накъдето и да се обърне човек тогава, беше пълно с надежди. Те се раждаха и умираха пред очите ни, но все някъде в някое ъгълче на душата оставаше тайната вяра, че ще се сбъдне някой ден някоя от нашите надежди…“. („Ланските гнезда“ )

„Аз лично съм проверил в дългите си пътешествия и мога да ви препоръчам, когато тръгнете някъде на път — а човек е винаги на път, — да вземате със себе си и по някоя песен, да видите колко по-леко се пътува. Ако хвърчиш, песента също хвърчи с тебе, ако тръгнеш да се разхождаш из ливадата, песента също се разхожда и ти прави най-приятна компания… Забелязал съм, че когато заспивам с тананикане, всичките ми сънища са много хубави и предимно летящи.“

„Ако искате и вие да сънувате летящи сънища, опитайте. На човек и без това му се случва много рядко да хвърчи, та да си навакса повече хвърчене, той би трябвало да се научи да заспива с тананикане. Опитайте и ще видите, че ви говоря самата истина: тананик, тананик, тана-та-наник!“ („Тананик – Ние, врабчетата“)

„Оттогава съм забелязал, че когато човек не разбира от дума, трябва да го удариш по главата, за да разбере!“ („Яйцето – Ние, врабчетата“)

„Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните – това сам съм го изпитал и го зная от опит. Лесният урок се усвоява с леснина и от него почти нищо не научавате. Трудният урок иска много пот, но пък като усвоите урока, за цял живот ще ви държи влага.“ („По петите на насекомото – Ние, врабчетата“)

„Всеки човек е поука за другите – добра или лоша.“ („Скакалец“)

„Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки.“ („Домашна тетрадка“)

Човекът е същество хитро и умно, макар че през живота си повече хитрува отколкото да усъвършенства ума си. Обикновено накрая остава излъган, обаче това не бива да му се казва. Човекът не обича да чува нелюбезни оценки за себе си – той се засяга от тях. Не бива да забравяме, че човекът е обидчиво същество! Ооо, много обидчиво, болезнено обидчиво! Ами че човекът е обиден още когато бог го изгонва от рая. Той и до ден днешен продължава да си е обиден. Огледайте се внимателно около себе си и вие ще видите, колко много е обиден човекът край вас. Ако това не ви е достатъчно или не ви задоволява то тогава надникнете в огледалото и ще се убедите!
Така е с всички ни!
Свраката е била свидетелка на изгонването на човека от рая и още тогава любезно му е съчувствала. Тя и до ден днешен щом види човек, се запътва веднага към него, за да му изкаже съчувствията си относно изгонването от рая. И не може да никак да разбере, горката сврака, защо човекът се гневи и обижда, когато му напомня любезно, че е изгонен от рая.
Ами, че той освен рая какво друго е имал? Нищо!“ („Хора и свраки“)

„Човек трябва да спазва хигиена, не само телесна, но и духовна, преяждането винаги има неприятни последици.“ („Към читателя – Спомени за коне“)

Жената… като сапуна е тя. Не виждаш ли, че сапунът, когато най-добре го стискаш, най-лесно се изплъзва из ръцете ти. Колкото повече го стискаш, толкова повече се изплъзва.“ („Свирепо настроение“)

„Селянинът лежеше по гръб, мигаше и си мислеше, че жените са колкото гневни, толкова и милостиви и че тъкмо затова са жени. Да не говорим пък, че и затова са прелестни.“ („Гняв божи“)

„Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата и са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, деца, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!“ („Птича перушина – Ние, врабчетата“ )

„Децата са нашите ангели, ангелите на света, затова всички трябва да ги пазим и да се грижим за тях. Чрез децата Бог разпростира благодатта си над нас. Цялото детство е красиво, може би най-красивото от целия живот. Младостта живее хубавите си млади години – когато човек живее хубавите си млади години, то той не пита, просто живее. Въпросите идват по-късно, те ни чакат по завоите и по нанагорнищата на нашия път. Когато човек върви по пътя си, той все нещо намира, а и нещо изгубва по пътя. Не знам кое е повече – дали намереното, или изгубеното. Знам само, че всеки човек има своя път и този път той сам трябва да извърви.“ (за сп. „Жената днес“ )

Снимка: БНР, архив

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *