Миряна Георгиева: Донорството ме изпълва с чувство за смисъл и удовлетворение

В България двойките с репродуктивни проблеми са над 200 000 души, като повече от 50 000 от тях са семейства, които се нуждаят от донорски материал за своето бъдещо дете.

Донорството на яйцеклетки е акт на човещина, доброволен, безвъзмезден, анонимен, но благодарение на него някоя жена ще сбъдне мечтата си за дете. А има ли по-голяма мечта? Даряването на яйцеклетки е практика с над 30-годишна история в света.

Наскоро една чаровна млада дама – Миряна Георгиева, сподели, че заедно със сестра си са решили да дарят яйцеклетки. Попитахме я как човек се решава да го направи и какво е усещането след това?

Миряна е мениджър „Комуникации“ в SOS Българска Роза, моторист, мама на две момчета, усмихната и прекрасна млада жена.

Здравей, Миряна, как решихте да станете донори на яйцеклетки?

– Разбрах за нуждата от донори от моя приятелка, която се беше сблъскала с проблема лично. До този момент не се бях замисляла и не знаех колко много семейства чакат донори.

Сякаш изведнъж си дадох сметка през колко трудности минават тези семейства. Хиляди семейства. Десетки хиляди даже.

Това ме накара да се почувствам буквално благословена, че съм здрава и съм изпитала щастието да родя двама сина. Не се поколебах нито за миг. Исках да даря веднага и се обадих на Виктория от “Майки за донорство”. Тя ми каза повече за процедурата и се включих.

Има ли условия към жените, които искат да влязат в ролята на дарители?

– Единственото условие е да си родила здраво дете. Преди време е имало възрастово ограничение и макар все още да се придържат към 35 години, вече е допустимо и жени над тази възраст да дарят.

Самата процедура включва изследвания и прегледи, които установяват общото и репродуктивно здраве на жената, което от своя страна предпоставя дали процедурата ще продължи.

А специална подготовка?

– Подготовката започва в зависимост от етапа, в който е цикълът на жената. Виктория и Мариела от “Майки за донорство” съпровождат донорите през всяка стъпка от процедурата. Буквално ни водят за ръчичка от кабинет на кабинет.

Доктор Стаменов следи всичко и предписва всичко необходимо, така че максимално да се увеличи шансът процедурата да е успешна и да се родят деца.

Изумена съм колко далеч е стигнала науката и колко възможности дава.

Какво беше усещането след това?

– Чувствах се леко изморена от упойката и честно да си призная, възползвах се от повода, направо си намерих извинение, да изям цял шоколад без угризения хахаха.

Шегата настрана, знаех, че в деня на пункцията ми, семейството, което е получило яйцеклетките, също е било в болницата. Улових се да си мисля за това как те са прекарали деня. Колко ли надежда са имали? Осмелили ли са се да се отпуснат да се надяват или са се страхували дали процедурата ще има успех?

Не знам, трудно ми е да определя чувството, но е нещо много интимно, споделено с хора, които дори не познавам.

Няма ли да се чудиш след това какво се е случило с тези малки семенца, които са били част от теб?

– Със сигурност ще се вълнувам дали се е родило дете, а защо не и деца. Все пак с тази надежда го правя. В същото време обаче не смятам, че тези деца са мои по никакъв начин. Те са на хората, които са превърнали моите яйцеклетки в живот, направили са място за малките човечета в живота си и са им дали грижа, ценности, модели, с които да се превърнат в хора.

Моите две деца са вкъщи и честно казано, техните вълнения, болежки и вдъхновения достатъчно много ангажират ума ми и сърцето ми.

Защо го направи всъщност? Какво беше нещото, което те подтикна, вдъхнови?

– Мисля че най-дълбокият отговор на въпроса “защо” винаги ни води до много егоистични причини. За колкото и благородно да е считано едно деяние, то винаги носи най-много на онзи, който го прави, не толкова на онзи, за когото се прави.

Мен лично, донорството ме изпълва с чувство за смисъл и удовлетворение. А всички живеем в търсене на смисъл, не е ли така?

Говори ли се достатъчно у нас за тази възможност – да дадеш нещо от себе си и да сбъднеш мечта за дете?

– Съвсем честно, според мен, не. Ядосва ме да виждам и чувам всеки ден колко, къде и какви катастрофи са станали. Било възпитателно да внимаваме повече…

Аз мисля, че ще ценим живота повече, когато знаем как започва, а не как приключва, затова искам да виждам всекидневна хроника с броя родени деца, броя успешни ин витро процедури, както и с историите на големите малки победи на науката по отношение на здравето ни.

Ти си мама на две прекрасни момчета – каза ли им какво си направила?

– Знаят за донорството, да. Гледам да не му придавам особена важност, защото все още не могат да разберат всичките му аспекти, но съм открита с тях дотолкова, че да знаят какво се случва с мен, да ме познават, да знаят чии деца са. С възрастта и опита всичко ще придобива смисъл.

На какво ги учиш?

– От съвсем малки се опитвам да ги науча да бъдат самостоятелни. Често се обвинявам, че не им давам достатъчно грижа и понякога ми е трудно да уцеля баланса, но ми е важно да растат способни да се грижат за себе си, да се справят с трудностите и да си доставят радости.

По отношение на споделянето и даването, мисля, че само примерът може да ги научи да бъдат щедри. Но то също става с времето и трябва да започне от най-ранна възраст.

Какъв, според теб, е най-важният урок или завет, който една майка трябва да предаде на своите синове?

– Ако трябва да съм честна, смятам, че за момчетата по-определящи са заветите на бащата. Като майка, аз мога да опитам да им дам подкрепа, утеха и грижа, които да се превърнат в техния вътрешен глас, когато станат възрастни, когато грешат и се провалят.

Мога да опитам да бъда най-върлият им фен, който ги хвали, въздига и боготвори, когато жънат успехи. Надявам се това да им вдъхва увереност, че са значими и способни. Също така искам да ги науча да си оправят леглата, но там май не се справям много добре засега хахахах

Напоследък ставаме все по-често свидетели на агресия сред децата – как мислиш, виновни ли сме ние, възрастните, за това?

– Мисля, че всички ние възрастните сме отговорни, да. Децата са жертва на тази агресия, независимо от коя страна се намират в дадената случка.

Когато едно дете е щастливо, чувства се прието, разбрано и подкрепено, но няма причина да проявява агресия. Може да има повод, може да стане инцидент, но системната агресия е симптом на системно неглижиране на агресора, убедена съм в това.

Ние като родители имаме ангажимент да не допускаме това да се случи.

А медиите, обществото?

– Да, медиите и обществото също. Казват, че трябва цяло село, за да се отгледа едно дете. Ние сме това село. Има хора, които сами не са успели да преодолеят травмите на детството си до степен, в която не успяват да бъдат функционални родители. Те имат нужда от нашата подкрепа.

Всички ние трябва да говорим за тези проблеми, за да не бъдат табу. Оттам насетне специалистите биха имали повече достъп до хората, които имат нужда от подкрепа.

Аз самата съм минала през труден период в личен план, който се отрази и на родителството, но потърсих помощ и съм дълбоко благодарна на Мая Михайлова, която работи с мен 2 години, и на Милена Манова, която работи с момчетата тогава.

Ти и бащата на Дамян и Филип сте разделени. Днес тази ситуация е по-скоро сякаш правило, отколкото изключение. Как се справяте с възпитанието?

– Случва се все по-често, да. Аз вярвам, че най-важното в тази ситуация е, като родител, да се погрижа аз самата да бъда щастлива и удовлетворена, за да имам силите и ресурса да дам грижата и любовта, от която имат нужда момчетата.

За какво благодариш, когато вечер ги целуваш за „Лека нощ“?

– Благодаря на глас всяка вечер, че съм имала късмета точно тези момчета да бъдат моите момчета, казвам им, че са най-важното и че са съвършени за мен.

Няма да крия обаче, че наред с благите думи, редя и ругатни, че настъпвам лего по земята и че пак има мръсни гащи на пода в банята (хахах).  Случва се и да добавя „какво ли ми пука, аз ще си карам мотора, вие си живейте в кочината”. Не се шегувам 🙂

Снимки: Личен архив
Текст: Веселина Петрова

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.