БГ Личности

Пенчо Славейков: Ако ти е вярна кесията, верни са ти и приятелите

Пенчо Петков Славейков Пенчо Славейков е български поет, литературен критик, есеист, преводач, член на БАН. Роден е в Трявна през 1866 г. Син е на известния български възрожденски писател и журналист, а след Освобождението и политически деец, Петко Рачов Славейков.

Учи в местното училище, но стига само до 2 клас, защото цялото му семейство се премества в Стара Загора през 1875 г. Свидетел е на опожаряването на града по време на Руско-турската война, споменът за което става основа за написването на поемата „Кървава песен“.

След края на войната се премества в Сливен, през 1879 г. Отново в Търново, където баща му – Петко Славейков, издава вестниците „Остен“ и „Целокупна България“, а Пенчо Славейков ги разпространява. Завършва гимназия в Пловдив.

Цялото семейство записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания. Славейков придружава често баща си в пътуванията до различни краища за езикови, етнографски и фолклорни проучвания, изучава от първоизвора изкуството и езика на народа.

През 1892 г. заминава да учи философия в Лайпциг, което събитие оказва голямо влияние на неговото творчество.

Запознавайки се със западните философски течение и по-специално с тези на Хайнрих Хайне и Фридрих Ницше, Славейков доусъвършенства идеята си за самотния, но извисен духовно човек. По това време пише едни от най-запомнящите се епически стихове „Ралица”, „Бойко” и „Неразделни”, които биват събрани в книгата „Епически песни”. Започва и епопеята „Кървава песен”, която пише през целия си живот.

Интересът на Славейков към живописта и скулптурата го насочва към Лайпцигското дружество на любителите на изкуството, в което членува. Още през първата година
на следването си е избран за председател на българската секция към Славянското академическо дружество, а на следващата година става председател.

Славейков се завръща в България в началото на 1898 г. и става член на Българското книжовно дружество. Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия. Става близък помощник на д-р Кръстьо Кръстев в сп.“Мисъл“, става член на кръга „Мисъл”.

През 1903 г. свързва живота си с Мара Белчева.

Заедно превеждат „Тъй рече Заратустра“ от Ницше. Години наред работят съвместно и върху неговата поема „Кървава песен“. Славейков е поддиректор и директор на Народната библиотека, директор на Народния театър.

Излиза от печат лирическата книга „Сън за щастие” (1906), която е съвкупност от миниатюри, акцентиращи върху покоя, тишината и красотата. Четири години по–късно се появява поетическият му сборник „На острова на блажените”.

Изгнанието на поета започва на 10 юли 1911 г. след като Министърът на просвещението Стефан Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава за уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Славейков не заема длъжността, а заминава за чужбина. Преди да отпътува, председателства събрание, на което се учредява клон на дружеството „Приятели на руския народ“. В края на август заминава за Цюрих заедно с Мара Белчева. Живеят в различни градове. Състоянието на Славейков се влошава и той пътува първо до Италия, а после и до Рим.

Умира на 28 май 1912 г. в Комо Брунате, Италия.

Получава удар, последван от втори и издъхва в прегръдките на Мара Белчева с последните думи: „Светлина“. Погребан е в селското гробище, а през 1921 г. костите са му пренесени в България.

 

„Всяка власт, която се отдалечава от народа, пада като дърво отсечено в корена.”

„Аз едно знам, едно признавам и изповядвам, че всичко, което са прави за народа без народа, не е праведно, не е законно.“

„Блазе на тия, които могат да покажат раните си за отечеството.“

„Лошо нещо е човек да се отмести от началата си, когато те са прави.“

„Несговорна дружина – не могат си почина.“

„Какъв грях е да накараш хората да се смеят? Не е грях, а добродетел, и то голяма добродетел го смятаме ний, ако с шегите си сполучим да разсмеем някого и да спечелим една душа за народа.“

„Ситият не вярва на гладния. Ама гладният вярва ли на сития?“

„Ако ти е вярна кесията, верни са ти и приятелите.“

„Учителите държат бъдещето на народа в ръцете си.“

„Всяка книга, всякой вестник има душа, която има добър или лош дух!“

„Когато пишете, трябва да отбягвате предисловието и да се вглъбявате отведнъж в предмета, както добрият плувец в студената вода.“

 

НЕРАЗДЕЛНИ

Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина –

с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
„Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.

Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!

И не грееше туй слънце от високо, от далеко –
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.

Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:

„Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.

Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.“

Думите му бяха сладки – бяха мъките горчиви –
писано било та ние да се не сбереме живи…

Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,

тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, –
„Клетника – дочух между им да се шушне и говори: –

право се убол в сърцето – ножчето му още тамо!“
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.

През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви… и не сетих как измъкнах

остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го…

Нек’ сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!

Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви –
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви –

а погребаха ни тука, на брегът край таз долина…
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; –

той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла…“

Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *