Райна Кабаиванска на 87: Всичко трябва да се прави с любов!

Райна Кабаиванска е един от най-значимите оперни артисти на нашето време. Родена е в Бургас на 15 декември 1934 година. Баща ѝ Ячо Кабаивански е ветеринарен лекар, писател, поет и университетски преподавател, а майка ѝ Стайка е учителка по физика.

От малка започва да свири на пиано и да пее в Детски хор „Бодра смяна“. През 1957 г. завършва оперно пеене и пиано в Държавната консерватория „Панчо Владигеров“, като учи първо при Людмила Прокопова, а след това при Илия Йосифов.

След дипломирането си е назначена в Софийската опера само като хористка, което я амбицира да кандидатства за стипендия за специализация и през 1958 г. заминава за Италия, където учи музика в лицея „Виоти“ във Варчели при вокалните педагози Зита Фумагали, Д. Тес и Мерлини.

Малко след пристигането си в Италия Кабаиванска започва да участва в певчески конкурси, а на 4 април 1959 година дебютира в Реджо нел’Емилия с ролята на Жоржета в „Мантията“ на Джакомо Пучини. От 1961 г. е солистка в „Ла Скала“ в Милано и в Софийската опера.

Дебютът на Кабаиванска през 1961 г. в Миланската скала поставя началото на блестяща кариера, която преминава през всички световни оперни театри и концертни зали.

“Пяла съм до 75-годишна възраст и ме е спасила само добрата техника. Смятам, че това е сигурността в ръцете на един певец….Талант, техника и любов. Аз преподавам с любов и искам от учениците си любов. Това е емоционален труд, но и изкуството е емоция. Без нея не може”.

 

Бележи грандиозни успехи в изявите си на световните музикални сцени, които ѝ донасят световна слава.

Пее в Метрополитън опера, Виенската опера, Арена ди Верона, московския Болшой театър, лондонския Ковънт Гардън, Карнеги хол.

Преподавател е в музикална академия в Италия и в майсторски класове в Нов български университет, голяма част от приходите от концертите си дарява за стипендии за млади музикални таланти. Тя основава и Фонд „Райна Кабаиванска“, който отпуска стипендии за млади български таланти.

„За мен пеенето никога не е било въпрос на живот и на смърт. За мен то е работа. Не бих могла да живея, без да работя, без да съм включена активно в някаква дейност.“

„Реалист съм и никога не съм имала култ към себе си. Може би това ме е спасило, защото сега имам абсолютно нормален живот. Виждам някои колеги, които подлудяват без сцената, без славата. Никога не съм си казвала: Аз, аз, аз. Може би това ме е спасило. Винаги съм гледала с ирония на кариерата. Стремяла съм се да търся равновесие между нея и семейството, което никак не е лесно, защото и двете страни по някакъв начин страдат.“

„Бръчките са много, но аз не ги гледам, дрехите стават теснички, това е положението. Косата ми е бяла вече от много години, но нямам комплекси. Старостта е нещо много нормално. Идва и не си отива.“

„Младите хора трябва да вярват в бъдещето, да не се надяват на външна подкрепа, да не мислят, че всичко става с ходатайство. Сега вече светът е отворен, те имат вече целия свят в ръцете си и зависи само от тях да влязат в света.“

„Човек няма нужда само да се нахрани, да си напълни стомаха. Той има нужда от красота, от изкуство. От нещо възвишено.“

„Любовта и възторгът на публиката ми дават сили.“

„Човекът е човек, защото има потребност от изкуството, не само от компютъра и от цифрите. Въпреки технологиите, човекът има душа. Ние, по-старите, трябва да предадем нашия опит на младото поколение, да му внушим, че изкуството възвисява духа.“

„Не обичам този свят. Този свят на пазара, на договарянето, на пошлото и вулгарното. Човекът като че ли вече няма нужда от възвишени неща. А е толкова естествено да имаш стремеж към красивото. Сега имаме хубави дрехи, хубави домове и т.н., а нямаме желание за духовна храна.“

„Всичко трябва да се прави с любов!“

Снимки: Уикепедия; https://rainakabaivanska.net

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.