Васил Михайлов на 84: Трябва да си запазим българското оазисче!

Васил Михайлов е роден на 6 април 1938 г. в Стара Загора, но произхожда от бежанско семейство от Мараша, Западна Тракия, на 17 км от Свиленград и на 3 км от Турция.

През 1964 г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Мандаджиев. Работил е като шлосер-матричар в завод „Светлина“, Стара Загора. Играл е в Хасковския драматичен театър, където е бил директор. Повече от 58 години е част от трупата на Театъра на армията. Започва да играе още като студент.

45 години от живота си отдава на актьорската професия. Изявява се активно в театъра, киното и телевизията, превъплъщава се в повече от 200 роли.

Повечето от тях са на силни персонажи с непреклонен характер, оставили дълбока следа в историята, в литературата – Хан Кубрат, хан Крум, Стефан Стамболов, Петко Каравелов, Сюлейман ага и др.

Ролята, която му носи най-голяма популярност, е тази на капитан Петко Войвода, в едноименния сериал.

За нея той печели наградата за най-добра мъжка роля на Фестивала на българския игрален филм във Варна през 1982 г. Оттогава започва и страстта му да колекционира оръжия.

„Веднъж ме попитаха какъв щеше да стане капитан Петко, ако беше жив днес, на което отговорих, че ако не можеше да бъде войвода, щеше да бъде Христо Стоичков. Христо си е баш войвода. Изобщо личност, която с цялото си сърце, с целия си талант, с всичките си възможности служи на хората и по това го мери времето, а не по това колко е откраднал или колко пъти е казвал: „Аз казах!”, без да е имал право.“

„В едно съм сигурен. Трябва да си запазим българското оазисче. Иначе какви са тия англичани и японци които се преселват тука. Явно намират онова, което отдавна им липсва. В двора сам да засадиш един домат, да си боядисаш къщата. И мен ме е налегнала мисълта, че трябва да имам едно място, далече от шумотевицата. Вярно, че и без пари са ми го давали. До ден днешен какво правя – само работя. А чувствам потребност сам да разчопля земята, да бодна едно коренче. Това не значи, че съм остарял. Готов съм да се радвам на простите неща, които съм загубил от тичане.“

„Баща ми бе от Одрин и ме възпита да не разделям хората на етническа основа, на българи, турци, арменци, гърци. Затова и аз, като него, винаги съм бил за единението.“

„Играта, наречена живот е да не казваш всичко в очите на партньорите си. Между нас все още има някакъв антагонизъм. Тя е рак, аз съм овен. Все още съществува надпреварата. Аз ли съм мъж на Гергана Михайлова или тя е жената на Васил Михайлов. В едно интервю твърдеше – аз ще доживея момента, в който ще казват – това е мъжа на Гергана Михайлова, а не обратното.“

„От време на време заплашвам, че сядам да пиша, защото помня много стари неща, но си оставам със заканата. Няколко пъти съм си говорил сам и се уплаших. Питах двама колеги, те викат и ние си говорим, та се успокоих. Говоря си, много хубаво си говоря и се харесвам. Обаче съм изпил две ракии. И си казвам – другия път ще се запиша. Но пак не го правя. И сега страдам, че всичкото това, за което си говорим не го написвам.“

„Трудът на актьора е вид наркотик. Тя е магия, която се пръква от работа с големи автори, големи режисьори, с жадния за промяна зрител“.

„Колкото сме по-малко, толкова трябва да бъдем по-заедно. И да не позволяваме вече да ни връщат един век назад в мисленето, както се опитват да правят с нас. И повече съпротива срещу всичко, което ни разделя, така, както е правил моят баща и Капитан Петко“.

„Казал съм го и пак ще го кажа: в живота мъжът има две жени – съпругата и … всички останали!”

„Аз държа преди всичко на характера на жената – на тази, с която живея, и другата – с която съм на сцената, даже и с оная, която ще заприказвам на улицата! Дали ще ме погледне с две хубави очи в трамвая? Може да изглежда невероятно, но ако няма излъчване на нечистоплътност, на невзискателност към външността си, за мен това не е жена”.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *