Всяка смърт ни кара да се замислим: достатъчно добри ли сме?

Смъртта ражда въпроси. Много въпроси. А тази сутрин аз лично се събудих изпълнена с тъга. За онези деветима възрастни хора, които загинаха в пожара. И за последните минути, които са преживели. Представяте ли си?

В края на земния си път, когато заслужаваш спокойствие и малко почивка, ти получаваш една ужасна смърт. И тя е идва след като си живял в дом за възрастни. Всички знаем как изглеждат домовете за стари хора у нас и какво се случва зад стените им.

И всички знаем, че въпреки мизерията и лошото отношение, липсата на медицински грижи и въобще грижи, има ред – т.е. не можеш да влезеш, трябва някой да умре…

Тъжно е, нали?

А след тази тъжна новина рано сутринта дойде друга – за един изгорял автобус, пълен с хора. И 12 деца. 45 човека намериха смъртта си на една българска магистрала. Изгоряха като факли.

Една жена, изгоряла пред вратата, гушкала двете си деца, вероятно близначета…

Боже, колко мъка има по този свят, Боже!

Голяма мъка. От години се говори за некачествените родни пътища. От години коментираме броя на жертвите в пътно-транспортни произшествия. От години се говори за липсата на качествена маркировка или въобще на маркировка.

Години, хора, години! Години от нашия живот. И колко много плочи, възпоминателни, има по тези пътища. Това са все хора. Спомени. Част от статистиката.

Това е положението. Години наред живеем в държава, която дори мащеха не е. Държава, в която се краде на поразия, а всеки подобен случай, като този с македонския автобус, е чудо за три дни. Уж се разследва, уж нещо се прави, а накрая всичко се замита и остава само скръбта на близките. А нас – нас кучета ни яли.

Пътищата ни са скапани. Условията за движение по тях са скапани. Животът ни е скапан, ама никой от нас не вдига крак да поиска сметка на институциите. Агенции, комисии, службици, които харчат милиарди левове от бюджета и по програми. Милиарди, които явно не влизат в настилката, мантинелите или маркировката.

Това е. Ние живеем един липсващ живот. Липсват качествени палеативни грижи. Липсват качествени грижи за възрастните хора. Липсват качествени пътища и магистрали. Липсва качествено здравеопазване. Липсват качествено образование. Липсват качествени детски градини, училища и университети. Ние сме държава на липсите.

И смирение ни липсва. Защото в този трагичен момент представителите на една партия си позволяват да коментират служебния кабинет. Но нали знаете народната приказка – крадецът вика дръжте крадеца.

Е, време е да се събудим. Да спрем да палим свещи и да оплакваме децата си, а да се събудим и да поискаме качествен живот. Такъв, на какъвто имаме право. От години. Право на качествени условия на труд. На качествено образование. И право на качествено здравеопазване.

А който е взел нещо, което не е негово, да влезе там, където му е мястото.

А иначе дали автобусът, изгорял на „Струма“, е превозвал туби с евтина нафта, почти е без значение. Важното е, че умряха 45 човека. От които 12 са деца. Малко преди Коледа.

Тези 45 човека можехме да бъдем аз, вие, нашите близки, нашите приятели, нашите деца. Те вече са светлинки горе в небето. Прах при прахта.

Снимки: БНТ и Unsplash