БГ ЛичностиНовинки

Яворов и неговата докосваща лирика: „Две хубави очи. Душата на дете…“

Пѐйо Тотев Крачолов, известен като Пейо Яворов, е един от най-емоционалните родни поети на XX в., описал любовта с нежни слова, които продължават да докосват сърцето и днес.

Роден е в град Чирпан на 13 януари (1 януари стар стил) 1878 година. Той е третото дете, след него се раждат още пет. При раждането му, баба му – Хаджимитра – решила, че ще го загубят рано, защото бебето било хилаво и болно. Майка му се притеснява дали няма да загуби още едно свое чедо. Той обаче оцелял

Когато става на 3 г. Пейо казал първата си дума: “Мамо!” и баща му цяла седмица черпил града с най-хубавото си вино… На пет обаче Пейо вече можел да чете и да пише. Майка му била неграмотна, но имала красив глас и знаела много песни. Чрез тях тя разказвала на сина си за турските зверства. Баща му бил полуграмотен. На 10 години Пейо започнал да пише стихове. Правели му мастило от варени и счукани диви кестени.

Завършва V гимназиален клас в Пловдив. От 1897 до 1901 година работи като телеграфопощенец в различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало, София.

След 1897 година влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. От 1901 до 1902 година редактира нейния легален орган вестник „Дело“. През 1902 г. на Х македонски конгрес е избран за член на ВМОК Станишев-Карайовов.

За пръв път влиза в Македония като четник на Михаил Чаков през 1902 г. Пленен е скоро след това от върховистка чета и се завръща в България. Редактор е на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – „Дело“, „Свобода или смърт“, „Автономия“, „Илинден“.

Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред“ във вестник „Глас македонски“.

Четник е на Яне Сандански и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф – „Гоце Делчев“ (1904).

На Кюстендилския конгрес на ВМОРО е избран за допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО. В 1909 година издава мемоарно-есеистичната си книга „Хайдушки копнения. Спомени от Македония 1902 – 1903“.

Озовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание „Мисъл“.

През 1901 година издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, чието второ издание от 1904 година е с предговор от Пенчо Славейков. Получава псевдонима си Яворов от Пенчо Славейков, но поезията не го удовлетворява – той страстно иска да участва в борбите за освобождение на Македония.

Работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Пише две пиеси – „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).

През 1906 г. се влюбва в Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров.

Среща я на Благовещение в дома на близкия си приятел от кръга “Мисъл” – Петко Ю. Тодоров. Тя е малката му сестра и е само на 16 години, а Яворов тогава е на 28. Силно запленен от нея, още в деня на запознаването им, написва стихотворението “Благовещение”. Тя не го харесва външно. Но обожава поезията му.

Мина се не само с тежка болест – туберколозата, но и с родителите си. Те не искали за зет толкова беден и по-възрастен. Той ѝ прави предложение за женитба, но условието му е да се откаже от родителите си, което тя не може да направи.

Скоро след това, при едно от своите пътувания (1910 година) изпраща към последния дом своята възлюбена, която умира от туберкулоза в санаториум и е погребана в Париж, Франция.

През 1910 година излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците“, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетическия път, сравняван с този на Христо Ботев.

При избухването на Балканската война през 1912 г. е доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета №15, съставена от 9 души. Придвижва се по долината на река Места и излиза на Бяло море при Кавала. Награден е с кръст „За храброст“.

Голямата му, почти съдбовна любов, е с Лора Каравелова, дъщеря на Петко Каравелов.

Младата Каравелова отива в Париж, за да подкрепи Яворов, когато Мина умира. Повече от година те са просто приятели… И не разкриват чувствата си един към друг. Предполага се, че обяснението в любов се случва на 1 септември 1911 година, когато символистът посещава Лора в дома ѝ.

Женят се през 1912 година, малко преди да замине за фронта в Кюстендил. Писмата им са доказателство за бурни чувства, белязани с много съмнения и много страст.

Трагичният край идва на 29 ноември 1913 година, когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие.

Оставя предсмъртно писмо от един ред: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“. Изстрелът обаче само пронизва слепоочието и го ослепява.

Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, подета от пресата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 година поетът взема голяма доза отрова и се застрелва.

 

ОБИЧАМ ТЕ

Обичам те – въздушно нежна, в нежна младост,
като на ангела сънят,
и сън си ти вещателен за тиха радост
в нерадостта на моя път,
и първи път за изповед в сърце ридае
доброто и грехът,
и ето ден – и ето тъмнина е.

Обичам те, защото плуваш в полумрака
на своя неначенат ден,
и мисля аз, че ти си Тя! – че тебе чака
духът, години заблуден,
и в океан мъгла се взирам и страдая,
към тебе устремен,
и ето ме на бездната на края.

Обичам те, защото се усмихваш – кротка
пред застрашителна съдба,
и няма кой да чуе в устремена лодка
предупредителна тръба,
и няма да ме спре (защото аз те любя!)
ни укор, ни молба –
и себе и, и тебе да погубя…

 

ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ

На Мина

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; – музика – лъчи

Не искат и не обещават те…

Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!

Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях –
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.

Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли…
Не искат и не обещават те! –
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете…

 

ЩЕ БЪДЕШ В БЯЛО

Ще бъдеш в бяло – с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло…
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна – искам мир.

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, –
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.

И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.

Снимки: Държавна агенция „Архиви“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *