(О)позиция

Животът в България: ако оцелееш в мизерията, ще те убие съседът

Едно убийство, поредното, разбуни общественото мнение и ни накара да се замислим. Какво се случва в нашата любима Родина, на някой пука ли му за законите и тяхното спазване, защитени ли сме ние като граждани или просто всичко си върви – на самотек… Пък докъдето стигнем!

Психологът Иван Владимиров бе убит от свой съсед със законно притежаван пистолет. Не е направил нищо, с което да предизвика подобно развитие на нещата. Просто е имал неблагоразумието и лошия късмет да е съсед на този човек. Междусъседски конфликт. Завършил със смърт.

От СДВР уточняват, че през последните две години страните в  конфликта са подавали един срещу друг над 10 заявления в полицията, касаещи предимно междусъседски спорове. Няма постъпвали сигнали за заплахи с насилие. От друга страна съседите на Иван споделят, че човекът с пистолета е заплашвал и други.

Сега предстои проверка в Пето РУ. Както се казва – след дъжд качулка. Един възпитан, ерудиран човек си отиде. А всички са знаели – че има проблем. Но никой не е направил нищо, конфликтът да бъде решен. Не е ли странно? И за какво тогава ни е полиция след като сами можем да решаваме споровете си. Просто си купуваме по един пистолет и хоп – няма човек, няма проблем…

Любопитно е защо след като се е знаело, че съседът на Иван има проблеми, никой не е поставил въпроса личното му оръжие да бъде отнето? Защо никой не е поговорил сериозно с двете страни, защо не са били използвани медиатори в спора, защо не е направен опит той да бъде преместен от кооперацията, да бъде назначена психоекспертиза… Въпросите са толкова много. Те едва ли ще получат отговор. Просто у нас така се работи. Всяко чудо е за три дни. Днес ще се говори, утре ще се говори, на третия ден болката ще е само в сърцата на близките на убития. Останалите ще си продължим живота по старому. До следващата Евгения или Иван…

Тепърва ще ставаме свидетели на подобни неприятни ситуации. Тепърва ще има още и още почернени семейства. Защото е криза, защото хората трупат агресия, негативни емоции, стрес, защото на никого не му пука за психоздравето. Психодиспансерите са в отвратително състояние, а проблемите се задълбочават. Има ги още в ранна детска възраст. Свидетели сме на брутална агресия сред учениците. На брутално разпространение на наркотици в училищата. Актрисата Ева Тепавичарова наскоро буквално „изрева“ по темата. Свидетели сме на брутално домашно насилие. Но то остава скрито, несподелено, защото сме бедни, защото няма нужната подкрепа от страна на държавата. Защото обществото ни не обича да се меси „в чужди работи“. Свидетели сме на брутални случаи на насили в селата и малките градчета. А вече и насред най-скъпия район на столицата.

Намаляваме. По всякакви възможни начини. Сами се убиваме. По всички възможни начини. Но най-тъжното е, че отглеждаме деца в тази кочина. И искаме те да станат Човеци. Трудно ще бъде. Все пак личният пример на силикони, ферарита и лесни пари не може да бъде скрит от едно пожелателно „учи, че да имаш бъдеще“. Защото тези с бъдещето у нас днес не са от преучилите. Нали? И – докога така ще я караме? Кога ще ударим по жълтите павета и ще поискаме реални мерки, реални действия, оставки, опит за решаване на проблемите?

Докога ние, медиите, след поредното убийство, посегателство, проблем, ще разпитваме горките близки, вместо да опънем тв станциите и да насочим микрофоните към онези, чиято отговорност е решаването на проблемите? Да, телевизиите вместо да вдигат рейтинг със сълзливи репортажи, да поканят в студиото си шефът на МВР, министри, полицаи на високи постове и да попитат – кога най-после ще започнете да работите за това общество? Ама наистина, не само с политически предизборни лозунги.

И обществото – ако не искате следващият попаднал в криминалната хроника да сте вие или ваш близък – независимо, че е минус 10 градуса, че сте на работа, че имате ангажименти – мястото ни е пред парламента, пред вътрешното министерство. Докато не бъде дадена поне една оставка, докато не бъде наказан поне един чиновник, виновен за случилото се. Нали?

Искрени съболезнования на близките на Иван. Дано са силни. Защото времето не лекува. Нищо не лекува. Болката остава за цял живот. И празнотата също.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *