Едит Пиаф: Без любов сме нищо!
Едит Пиаф е родена като Едит Джована Гасион на 19 декември 1915 година в квартал Белвил на Париж.
Според една от легендите, е родена на тротоара на ул. „Белвил“ №72. В акта ѝ за раждане като месторождение е посочена болницата Тенон в 20-и арондисман.
Дадено ѝ е името Едит в памет на британката Едит Кавъл. Кавъл е медицинска сестра, екзекутирана заради помощта, която оказва на съглашенски войници в Белгия по време на Първата световна война.
Прозвището си Пиаф получава от думата за врабче, която се използва в Париж и околностите.
Баща ѝ е уличен акробат, а майка ѝ – певица. Детството прекарва при баба си в Нормандия, която държи публичен дом и расте под топлите грижи на проститутките.
На 14 вече пее на улицата, на 17 се влюбва и има дъщеря, която скоро умира.
Луи Лепле, собственик на нощен клуб, открива Едит да пее на „Пигал”, наема я и измисля името La Mome Piaf – „дребното врабче”. Той е неин любовник, учи я да чете и пише, да се държи в обществото, облича я в малка черна рокличка. И записва първата ѝ песен – „Моето питие”.
Любовта и историите от живота са основни теми в шансоните на Едит.
А след като Лепле е убит, тя среща Раймон Асо. Той я прекръства просто на Пиаф и я вкарва в каймака на парижката бохема. До края на войната тя превзема цяла Европа и Щатите.
Обвиняват я в колаборация с немците, но се доказва, че всъщност е работила за Съпротивата.
Междувременно се влюбва и разлюбва постоянно, а, тъй като смята, че сексът е пробен камък за качествата на мъжа, ползва го за прелюдия, не като етап от развитието на връзката.
Тя е майстор на баладата. Една от най-великите певици на Франция.
Животът ѝ е изпълнен с контрасти и странности – световна слава, лични нещастия, малка и крехка фигура, но мощен и характерен глас.
През целия ѝ живот таблоидите пишат за трудностите, през които преминава – детство, тънещо в мизерия и пренебрежително отношение от най-близките хора; смъртта на пристрастената към наркотиците ѝ майка от свръх доза; смъртта на единственото ѝ дете; смъртта на най-голямата ѝ любов – красивият боксьор Марсел Сердан; нараняванията, боледуванията и зависимостите.
Та тя няма метър и петдесет, тежи 40 кила мокра и на 45 е съсипана от болести и катастрофи, сякаш е на 450. Но с последната си песен – „Не съжалявам за нищо”, Пиаф показа как човешкият дух надделява – над себе си, но и над всичко, което ни убива.
Тя граби с пълни шепи от живота, прегърнала го е страстно, дори в най-жестоките моменти: всяка мъка и всяка трудност си струват, докато има за какво да пее в песните си.
Желанието ѝ да продължава да живее е огромно, но тялото ѝ няма тези сили.
През 1963 г., когато Едит Пиаф издъхва от рак на черния дроб, сто хиляди я съпровождат до гробището „Пер Лашез”.
„Не се интересувам от това, което казват хората. Не ми пука за техните закони.“
„Аз не пея за всички – аз пея за всеки.“
„Живея така, както пея, и пея така, както живея.“
„Без любов сме нищо.“
„Не можеш да се застраховаш срещу любовен пожар.“
„Когато любовта охладнява, нужно е или да се разгори, или да се изхвърли. Това не е такъв продукт, който може да се съхранява на прохладно място.“
„Трябва да напуснеш мъжа, преди той да го направи.“
„През целия си живот не съм се подчинявала.“
„Мисля, че трябва да платиш за любовта с горчиви сълзи.“
„Артистите не бива да се срещат с публиката. След падането на завесата, актьорът е длъжен да изчезне, като с махане на вълшебна пръчка.“
„Аз умирам от любов по петстотин пъти за вечер.“
„Смъртта е началото на нещо.“
Снимки: Уикепедия
