Ивайло Захариев: Не ми е достатъчно да „трупам” само за себе си

Срещаме се в кафенето в Дома на киното, където дават „Южен вятър”. Последният филм с негово участие. След шумната премиера Ивайло стегна куфарите. Днес (25-и) играят в Мюнхен, на 26-и – в Цюрих, а на 27-и – в Карлсруе. Следват „мъжко представление” в Шумен, а след това и турне – в Щатите, с Бойка Велкова.

Станалият популярен като Мартин от сериала „Под прикритие” актьор не спира да влиза в различни роли – в киното и на театралната сцена. Попитахме го не се ли чувства уморен понякога и как семейството му се справя с неговите чести отсъствия от дома.

Здравей, как си? Как се чувстваш?

– Добре. Вдъхновен.

Това е супер за един човек, който се занимава  с изкуство. Какво те вдъхновява?

– В момента може би това е работата ми с Бойка Велкова.

Снимаш се в киното, играеш в театъра. Къде се чувстваш по-добре?

– И на двете места се чувствам добре. Освен това те са много различни. В театъра се иска постоянство. Човек трябва да изгради своето присъствие там. Да наслагва и да се развива. В киното трябва за секунди да сътвориш един въображаем свят, който за секунди трябва да изглежда реален.

Човек с ангажименти си. Има ли моменти, в които се чувстваш уморен?

– Не. Никога не съм се чувствал уморен от работата. Тя е била моя мечта. Винаги съм искал да бъда актьор.

Това е твоето призвание…

– Да мога да кажа, че е така. И ако не ми беше професия, щях да се занимавам пак с кино и театър, но непрофесионално. Никога обаче не съм искал да правя нещо друго.

Преди дни българската публика видя за първи път „Южен вятър”. Отзивите са доста добри – и от зрителите, и от критиката. Какво беше твоето усещане по време на снимките?

– Не бях запознат с работата на сръбските колеги, но бях впечатлен от високия им професионализъм. За да бъде гледан от над 800 000 зрители, трябва наистина да е добър. Посланието на филма, заснемането му, всичко около него е добре направено. Надявам се и в България публиката да го хареса.

Кадър от филма „Южен вятър“

Какво репетираш сега?

– С Бойка Велкова се подготвяме за голямо турне, което ни предстои през април. В чужбина.
С шуменския театър ще започна едно представление – „Кризисен център”… Автор на текста е Мишо Казаков. Разказва се за четирима мъже, подтиснати от техните жени – съпругата, любовницата… Те се събират заедно, споделят си и така търсят спасение. Но идва момент, в който срещат една специална жена и всичко се обърква. Нейната намеса е доста ключова. Навсякъде се говори за правата на жените, на децата, на малцинствата… А българският мъж остана някак забравен! (смее се) И ние, по комедиен начин, искаме да му обърнем внимание. Разбира се, има доста философски моменти, които карат зрителя да се замисли.

Играеш в театри и в други градове? По-различно ли е на техните сцени?

– Да, имам представления за шуменския театър, разградския – „Поручик Бенц”, имам три представления за дупнишкия театър.

Намираш ли разлика в сцената и публиката?

– Всяка трупа е различна. Но това е интересното. Не можеш да се отпуснеш. Винаги си нащрек. И публиката е много различна. Пътуваме в много градове – не само големи, областни, но и в по-малки… На едно място се харесват едни смешки, на друго – други.  И това, според мен, е най-специалното на театъра.

Той се променя с годините. Ставаме свидетели на навлизането на мултимедията, специалните ефекти, мобилните телефони. Ти как гледаш на това?

– Много ми се иска да съм част от това. Впечатлен съм от нещата, които направи Йоана Буковска-Давидова.

Може ли театърът да загуби от тези модерни изразни средства?

– Не. Човек никога няма да се откаже от театъра като изкуство, като емоция. Но винаги ще има и алтернативни форми.

Хората идват в театъра, за да видят човешките взаимоотношения, личното докосване.

Когато това го има, екраните и другите модерни средства не пречат.

Какво е усещането ти за любов?

– Стоплящо. Мисля за себе си като за романтик.

„Усещане за любов“ – спектакъл, в който Ивайло си партнира с Бойка Велкова


Семейството как приема твоите честички пътувания?

– Надявам се да ме разбират. Жена ми със сигурност проявява разбиране. Аз пък се опитвам да помагам максимално. Да предупредя навреме за отсъствията. Да приготвя някои неща, които биха били нужни. А когато съм си у дома, се старая да бъда наистина там. Ако пътуванията ми започнат да ощетяват семейството, аз бих се отказал от тях.

Сериозно?

– Да. За мен семейството наистина е много важно. 

Какво си носиш в куфара, когато се прибираш от път?

– Не съм човек, който събира сувенири. Не знам, не съм се замислял… Винаги си нося зарядно за телефона!

Кои са най-сладките ти спомени от турне?

– Много са. Но сега веднага ми изниква спомен за турнето с „Агенти” в Щатите. Успяхме да обиколим осем града. Имахме възможност да разгледаме, да натрупаме впечатления. И в края на октомври бяхме край океана, на топло…

Винаги си социално ангажиран с някаква кампания. Защо го правиш?

– Защото не ми е достатъчно да „трупам” само за себе си. Използвам известността си като ресурс да помагам. Има много неща, които правя, без хората да научават за това. Не е необходимо да се парадира с доброто.

Добрите намерения имат ли смисъл в света, в който живеем?

– Да, те ни правят хора. Ако не протегнеш ръка, ако не помогнеш на някого да се изправи, за какво те има? Тук много важна роля играе и прошката. Първо трябва да се научим да прощаваме, за да можем да помогнем.

Да простиш и да подадеш ръка. Това ни развива. Определя ни като силни, като личности.

Смяташ ли, че като общество сме достатъчно големи да правим това. Да простим и да продължим напред?

– За съжаление, не. Прошката не ни е присъща. Не се говори за нея. Ние съдим бързо, бавни сме в поощряването. А точно от това имаме нужда. Като общество. Ако правим това, което искаме и другите да правят, ще вървим напред.

Спомням си момента, в който с Миряна щяхте да се жените. Бяхте много влюбени. Сега така ли е?

– Сега сме доста по-спокойни. Има ги емоциите. Но гледаме по-отговорно на нещата. И се радвам, че с нея успяваме да се откриваме по нов начин. Когато живееш с някого, е нормално да се успокоиш, да го приемеш за даденост… А аз разбрах през годините, че имам нужда да я чувам, да я откривам по нов начин.

Имате двама сина. Ти добър пример ли си за тях?

– Надявам се. Правя нещата така, както смятам, че е добре за тях.

 

Кадър от фотосесията за благотворителния Бебеносещ календар 2019, средствата са дарени на Българската Коледа


Доброто или лошото ченге си у дома?

– Ох, не успявам да съм лошото. Установявам, че ми харесва да си играем заедно, да се забавляваме. Но и на тях казвам – има време за всичко. И за игри, и за по-сериозни неща.

За какво се молиш в края на деня?

– Близките ми да бъдат добре. Да мога да правя това, което обичам.

Интервюто взе Веселина Петрова
снимки: Иво Орешков и личен архив

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.