Любовта не е като боб с наденица

Любовта е нещо специално. „Не сме дорасли за нея”, ми каза една приятелка. И сигурно е права. Защото аз 16 години бях обвързана и сега като върна лентата назад, съм била доста далеч от понятието за любов.

Сигурна съм, че всеки от нас я възприема по различен начин. Ще ви кажа за мен какво е. Почти свещенодействие. Почти споделяне. Почти разпиляване. В мислите и сърцето на човека, когото обичаш. Тя е и блян, но и болезнена реалност. Преди време прочетох, че любов е, когато те посрещат с чаша вино вечер. Или когато ти кажат „Господи, колко си хубава”, когато изглеждаш като разплетено кълбо с прежда. Любовта е докосване. Не само до тялото. Не само до душата. Тя е нещо, което кара съществото ти да трепери като струна.

Аз бях на крачка да се влюбя. Не го познавам, но искам да го опозная. Желая го. Почти постоянно. Мечтая го. Мисля го. И искам да му се наслаждавам. Но не само това… Искам да се събуждам с него, да заспивам, да гледам залеза, да преживявам изгрева. Искам да носи торбите ми с покупки, които сме направили заедно. Искам да ме мечтае. Но романтичаната душа знае, че е почти невъзможно. Защото той е доста по-млад, защото иска да има семейство и дете, а аз вече съм по-стара. Не че не бих родила дете. Бих. Но не мога да му го обещая. И хем ми се иска, хем знам, че не трябва. Да се влюбвам.

Та така, мили мои приятели, любовта е много повече от чиния с боб с наденица. Наденичката е важна, много важна. Но не е единственото, от което ще се нуждаете, за да се почувствате сити.

Ще ви трябва много повече. И е малко жалко, че когато идва изневиделица, любовта не пита дали е възможно. Просто ни връхлита. После мозъкът се бори с часове, нощ след нощ, да обясни на глупавото сърце, че точно тази любов не се поддържа от производителя. И трябва да изберете друга.

Любовта е нещо специално. А щастието да я имаш в живота си е наистина върховно. Пожелавам ви го.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.