Апостол Карамитев: Във всеки човек е скътано човешко щастие

Апостол Карамитев е роден на 17 октомври 1923 г. От малък се влюбва в театъра и в киното. Завършил е италианско училище и владеел езика перфектно.

Талантът му блести на сцената на Народния театър, в киното и в залите на ВИТИЗ, където работи като преподавател.

През 1951 г. завършва ВИТИЗ със специалност актьорско майсторство в класа на професор Боян Дановски. Дълги години е сред водещите актьори на Народния театър „Иван Вазов“ (от 1947), където създава поредица от забележителни роли.

Играе в серия от романтични постановки – „Ромео и Жулиета“, „Дон Карлос“, „В полите на Витоша“, „Херцогинята от Падуа“. Както и в патетични – „Маскарад“, „Тревога“, „В навечерието“. Има и драматико-ексцентрични роли – в „Скандал в Брикмил“, „И най-мъдрия си е малко прост“, „Службогонци“, „Двама на люлката“, „Варшавска мелодия“, „Цената“, „Монахът и неговите синове“, „Мария Стюарт“, „Хенри Четвърти“, „Кралят на книга шеста“, „Еснафи“.

Специализира режисура в Москва. От 1969 г. до смъртта си е доцент и преподавател по специалностите „актьорско за драматичен театър“ и „режисура за драматичен театър“ във ВИТИЗ.

Неговият дебют в киното е във филма „Утро над родината“, през 1951 г.

Снима се в повече от 10 филма, всеки един от които се превръща в класика. Сред най-известните роли са тези в „Любимец 13”, „Под игото”, „Специалист по всичко” и „Рицар без броня”.

През 1971 г. Карамитев озвучава всичките образи (мъжки и женски) в дублажа на английския сериал „Сага за Форсайтови“ БНТ.

В последните месеци от живота си участва в снимките на филма „Сватбите на цар Йоан Асен”. Те обаче не успяват да приключат преди смъртта му и ролята е доиграна от Коста Цонев.

На 25 години се жени за колежката си Маргарита Дупаринова. Имат две деца – Момчил и Маргарита.

„Понякога ме болеше, че Апостол има толкова почитателки“, разкрива години след смъртта му вдовицата му Маргарита Дупаринова. Но допълва „Но то кой не се е влюбвал в Апостол Карамитев?! Даже и животните край него го харесваха“, казва тя.

„Цял живот настоящето е запълвало живота ми. И то настояще, изпълнено само с работа. 50 години, като си помисля, много бих искал да видя и да преценя какво в живота ми е било победа, какво е било поражение. И стигам до едно тъжно заключение, че много от победите, които някога съм тържествувал, когато съм ги извоювал, след време се оказват жалки и незначителни. И обратното, много от пораженията, много от това, което са били неуспехи за мене, с времето се оказват големи победи – победи над себе си, над собствената си гордост и над собствените си заблуждения.“

„Работа, работа, работа. Това е бил животът ми. И навярно това ще бъде. Аз не знам вече кое е добро, кое е лошо. Аз вече не знам в живота ми – миналия, кое е победа, кое е поражение и не искам да знам. За нищо не съжалявам и от нищо не се срамувам. Но само едно знам: Господи, що нещо ме чака занапред, що работа ме чака занапред. Както е казал поетът, за да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори.“

„Защото аз все си мисля, че във всеки човек е скътано човешко щастие. Това щастие е дадено на човека от родители, от приятели, от учители, от любима, от деца, от народ. Дадено му е от хора, от човеци, и е предназначено за хора, предназначено е за човеци.“

„Някога, преди много години, в моите бурни младини, аз имах чувството, че светът е създаден за мене, че светът се върти около мене и че светът съществува чрез мен. 50-те години, които изживях, многото погребения, на които присъствах, ме накараха да се убедя, че светът не съществува за мене, че аз не съм пъпа на Вселената и че светът не се върти около мен. Но това ме научи и на едно друго нещо – че това просто, вълшебно нещо, което е животът, човек трябва колкото може по-честно, по-умно, по-запълнено да изживее и може би този живот няма да е сбъдновението, за което е мечтал на младини, няма да е крилата, мисъл, полет, а ще бъде може би само една клетка, която приема сока от Земята и я предава нагоре.“

„Може би животът няма да бъде шумолене, няма да бъде листа, няма да бъде плодове, а само тъкан, само клетка, но и това е живот. Това е може би предназначението ни. Това, което сме взели, да дадем, да върнем, това, което сме взели от хората, да го върнем на хората. За да, както е казал поетът, за да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори.“