БГ Личности

Атанас Далчев: Човек е най-самотен в успеха си

На 17 януари 1978 г. България губи един от най-известните и влиятелни свои поети – Атанас Далчев.

Атанас Далчев е роден на 12 юни 1904 г. в Солун в семейството на юриста Христо Далчев, от Кукуш, и Виктория Дишмова, от Прилеп. През 1908 г. семейството се премества в Цариград, където Далчев учи в местното българско училище. След началото на Балканската война обаче се връщат в Солун.

През 1913 г. бащата Христо Далчев се изтегля с българските войски в България, а майка му заминава за Дедеагач. След няколко месеца семейството се събира и когато през 1914 г. къщата им в Солун изгаря при пожар, те се установяват в София.

Атанас Далчев започва да учи в Първа мъжка гимназия. През 1921 г. прави първи стъпки в поезията със стихотворния си диптих „Залези“, публикуван в ученическия вестник „Фар“.

След като завършва гимназия е приет в Софийския университет, специалност „Философия“. Докато е студент публикува стихотворенията „Вечер“, „Здрач“ и „Елегия“ във „Вестник на жената“ и стихотворенията „Есенно завръщане“, „Хижи“ и „Старите моми“ в символистичното списание „Хиперион“.

Заедно с Димитър Пантелеев и Георги Караиванов издава поетическия сборник „Мост“. През следващите години сътрудничи на „Хиперион“, „Демократически преглед“ и в. „Изток“.

Първият самостоятелен сборник „Прозорец“ излиза през 1926 г. 

През 1927 г. Далчев успешно завършва педагогика и философия в Софийския университет.

Успоредно с лириката си публикува и критически статии, в които отхвърля естетиката и поетиката на българския символизъм и защитава нуждата от нов тип реализъм.

През 1928 г. публикува „Стихотворения“. Заедно с брат си, скулпторът Любомир Далчев, заминава за Рим, където слуша лекции по история на изкуството, учи италиански език, обикаля страната. Следват пътувания до Франция, кадетои слуша лекции в Парижкия университет, и до Лондон. През 1930 г. излиза от печат стихосбирката му „Париж“.

Към родината

Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.
Аз те обичам не защото си богата,
а само за това, че си родина моя.

И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепелите бойци на Самуила.

Да търси, който ще, във теб сполука бърза
и почести и власт със страст една и съща,
страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.

След завръщането си в България работи като училищен инспектор и учител по български език.

През 1939 г. се жени за Анастасия Атанасова и на следващата година се ражда първото им дете, Мария. През 1941 г. е назначен за директор на Първа прогимназия „Христо Ботев“. През 1943 г. се ражда синът му Христо и Далчев издава новата си книга „Ангелът на Шартър“. През 1945 г. се ражда третото му дете, Виктория, а през 1950 г. – четвъртото, Райна. Далчев работи като преводач, за да може да се справя с разходите за семейството си. Няма работа на договор.

Превежда класически книги – „Бунтът на масите“ на Хосе Ортега и Гасет, „Братовчедката Бет“ на Оноре дьо Балзак, „Басни“ от Жан дьо Лафонтен, „Червено и черно“ на Стендал, разкази на Антон Чехов, съвременни испански поети, лирика на Фридрих Хьолдерлин.

Атанас Далчев (в средата) заедно с поета и преводача Александър Муратов (вляво) и Радой Ралин.

През 1952 г. Радой Ралин му отстъпва мястото си на редактор в списание „Пламъче“. Назначен е официално за негов редактор през октомври 1953 г., но продължава да превежда.

През 1956 г. Далчев започва да пише отново, а през 1965 г. публикува сборника „Стихотворения“, включващ „Ангелът на Шартър“ и нови творби.

През 1974 г. чества 70-годишен юбилей и е удостоен със званието Народен деятел на изкуството и културата и с орден „Народна република България“ – III степен.

Атанас Далчев умира в София на 17 януари 1978 г.

Творби на Далчев са преведени на френски, словашки, чешки, унгарски, руски, немски, италиански, полски, фински, испански, английски, турски, китайски, японски, арабски, шведски.

Той е единственият български поет удостоен с Хердеровата награда за литература през 1972 г.

„Богатият скърби по-силно и по-дълго от бедния, защото има повече време за това. На другия ден след смъртта на майка си или на жена си бедният е принуден да изтрие сълзите си и да тръгне да се бори за хляба си.“

„Делото на твореца трябва да бъде безкористно. Затова и всяка истинска слава е посмъртна.

“

„Когато човек не знае добре един език, той, вместо да каже това, което мисли, мисли това, което може да каже.“

„Поезията не е общуване, а приобщаване. Приобщаване към Идеята, Красотата, Истината. В това е разликата между едно писмо и една поема.“

„Обичам изкуството, което завоюва действителността, а не бяга от нея, което претопява нещата и явленията и извлича от тях като от руда стройния свят на образите“.

„Приятно е да бъдеш възмутен: едновременно чувстваш другите виновни и съзнаваш собственото си превъзходство.“

„Човек е най-самотен в успеха си. Тогава всичките му приятели го напускат. Едни от завист, други от страх да не помисли, че му се докарват.“

„Поезията се ражда не когато ние искаме, а когато тя поиска. Тя прилича много пъти на забравена дума, която ни идва на устните само след като сме престанали да я търсим.“

„Искаш ли да не завиждаш, създавай сам. Бездействието поддържа завистта.“

„Никой не осъществява себе си напълно. Животът на всеки човек е в края на краищата един неуспех.“

„Ако хората бяха съвършени, нямаше да се различават помежду си. Индивидуалността, изглежда, произхожда от несъвършенството.“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *