Иво Сиромахов: Доброто побеждава всеки ден, но медиите не го забелязват!

Иво Сиромахов е познат на повечето от нас като сценарист в тв предаването „Шоуто на Слави”. Той обаче е и автор на много статии и политически фейлетони, пиеса, на много книги. Включително две детски. Втората излезе в края на миналата година и стана повод за това интервю…

 

Това е втората ти детска книга. С какво са привлекателни добрите истории?

– Аз съм израснал с приказки. Имах късмета да живея в семейство, в което книгите бяха важна част от всекидневието. Моят свят от тригодишна възраст нататък е бил създаван от братя Грим, Шарл Перо, Андерсен, Алекзандър Милн, Астрид Линдгрен. Когато поотраснах, открих Робърт Луис Стивънсън, Хенри Райдър Хагард, Жул Верн, Хърбърт Уелс, Рей Бредбъри, Клифърд Саймък… Велики разказвачи на истории!

Винаги съм предпочитал да живея в света на книгите. Това е моето бягство.

 

Как авторът на политически фейлетони и книги като „Оптимистична теория за българския секс” влезе в света на духчетата и драконите?

– От няколко години живея в планината и разбрах, че е скучно да вървиш по една и съща пътека. Търся пътища през гората, през храсталаците. А най-интересно ми е, когато открия път, по който никой досега не е вървял.

Казват, че съвременните деца не четат, а ти пишеш за тях приказки… Защо?

– Защото не е вярно, че не четат. Всеки ден получавам във фейсбук отзиви от родители, които ми пишат, че децата им са се развълнували от приказките ми и искат още. Това ми дава стимул да продължавам. Наистина в днешно време, за да спечелиш вниманието на децата, трябва да се конкурираш с много претенденти за това внимание – интернет, телевизията, мобилните устройства. Но не смятам, че това е проблем.

Добрите истории винаги ще намерят път към читателите си.

Живеем в технологично време. Къде е мястото на книгите в него?

– Смешно е как съвременните хора постоянно настояваме, че живеем в някакво изключително време, което уж променя възприятията ни. Всъщност епохата е технологична отпреди около 600 години, когато Гутенберг е изобретил печатната машина. Тогава също е имало тревоги, че масовото печатане на книги ще разврати хората.
Мястото на книгите във всички времена е било едно и също. Четящите хора винаги са били около 5 процента от цялото население. Просто сега пишещите станаха доста повече. Когато бях ученик, през 80-те години на миналия век, в България имаше двама поети – Борис Христов и Иван Методиев. Сега са повече от две хиляди. Дращят някакви банални фрази и мрънкат, че хората не ги четяли. Ами, к’во да ви четат?

От какви герои се нуждаят децата ни?

– Светът, в който живеем, стана прекалено материален. Успехът започна да се измерва в дрехите, които носиш, в модела на телефона, с който си служиш. Тази матрица на мислене ражда постоянно неудовлетворение, защото ако днес имаш последният модел телефон, утре той вече не е последен и ти се чувстваш нещастен, че вече си изостанал.

Смисълът на приказките е да разберем, че има и друга реалност, в който грозните патенца могат да станат лебеди. И в която един стар приятел е по-ценен от два нови таблета.

А възрастните?

– Мнозинството от възрастните се оказаха глупаци. Вярват в зодии, в предсказанията на баба Ванга, кака Манга, стринка Данга. Вярват, че са прецакани от някакъв световен заговор. Вярват, че е достатъчно да протестират във фейсбук, докато си пият ракията. Вместо да излязат на улицата и да се борят за правата си.

Добър пример ли сме?

– Не.

 

Разкажи ни повече за „Приказки от планината”. Съвременни са, нали?

– Съвременен е езикът, на който са разказани. Аз много харесвам българските народни приказки, но в тях повечето думи са неразбираеми за днешните деца. Живеем в XXI век, в който няма хурки, къдели, нощви и ой-гиди-гиди.

А имат ли прилика с действителни лица и събития?

– Не. Приказките са територия, която трябва да стои далеч от действителността.

 

Все си мисля, че за да пише човек детски приказки, трябва да вярва в съществуването на техните герои и че доброто ще победи. Ти вярваш ли?

– Доброто побеждава всеки ден, но медиите не го забелязват.

Струва им се по-интересно да пишат за новите цици и джуки на някоя от златките, отколкото за това, че един достоен българин е решил да направи футболен отбор от бездомници и да им даде смисъл и посока. Или за учителя Теодосий Теодосиев, който е възпитал десетки блестящи учени по физика. Такива истории си заслужава да бъдат разказвани. Но някак си не успяват да пробият сред гръмките заглавия за фалшиви цици и джуки.

 Какви послания носят „Приказки от планината”?

– Не знам. Този въпрос ми звучи като ужасният училищен въпрос „какво е искал да каже авторът“.

Ако сега трябва да напишеш приказки за пораснали деца, какво заглавие би избрал?

– Заглавието зависи от съдържанието. Преди седем години издадох един сборник с приказки за възрастни. Нарекох го „Очила“.

 

Каква беше твоята лична приказка през 2018-а?

– Моята лична приказка беше свързана с театъра. Написах пиесата „Островът“, която играем с Краси Радков на сцената на Сатиричния театър. Спектакълът се играе при пълни салони, а зрителите излизат от салона развълнувани. Това е най-хубавата приказка, която мога да си представя.

А поуката?

– Поуката е, че две плюс две е равно на четири. И никой не ви е виновен, ако този факт не ви изнася.

 

Каква е приказката, която искаш 2019-а да ни разкаже? На теб, на хората у нас, на България?

– Искам да не чакаме годината да ни разкаже приказка, а да си я напишем сами.

Да спрем да се оплакваме.
Да престанем да вярваме, че чуждият успех е въпрос на късмет, а нашият неуспех е само щото нямаме връзки. Да поработим.
Да дадем парче хляб на гладното кученце, което мръзне в студа на тротоара.
Това би била най-красивата приказка.

 

Автор: Веселина Петрова
снимки: личен архив