Не ни трябваше карантина, а астероид

Седя и си мисля. В един момент спрях да мисля. Защото това, което мисля е толкова в разрез с душевните ми нагласи към света, че ако продължа да мисля, ще ми изгорят платките. Животът е сложен. На глобално ниво. И ужасно прост. И на глобално, и на микро- ниво. Яж, моли се и обичай, пък да става каквото ще. Ако имахме ценности, ако имахме достатъчно смелост, достатъчно самочувствие, за да смачкваме от време на време егото си в името на общото, ако можехме да бъдем търпеливи, мили, усмихнати… Ако политиците бяха хора, ако прилагаха човешките ценности в политиката, ако мъжете не си го мереха, ако жените…

Толкова много „ако“ има, че свят да ти се завие. А с „ако“ не се живее.

Живее е с много, както и с малко. Толкова мъдрости има, но в крайна сметка парите побеждават, егото е номер едно, а калта се хвърля по-лесно от добрите намерения и постъпки. И сега не знам какво ще правя. Само да седя ми е тъпо. А да мисля – вече ми става некомфортно.

Не ни трябваше коронавирус. А огромен астероид, който да тресне изведнъж и оцелелите буболечки да започнат всичко отначало. Можеше пък да се получи нещо готино. Знаеш ли…

А иначе какво да правим? Да продължим да живеем в калта, представяйки си, че е удобно бунгало, не върви. Бизнесът рине дъното. Няма работа, хората живеят на ръба на мизерията. Освен няколко богоизбрани, които се намират близо до бащицата, която раздава благодат.

Не коментирам осигуровките, здравеопазването, грижата за онези, които цял живот са работили и за онези, които са изтеглили късата клечка и са се разболяли толкова, че нито могат да работят, нито да се гиржат за себе си. Една детска болница не можаха да ни построят. Години наред. Една. Бързо спретнаха дюшеците в „Арена Армеец”, ама не можаха да дадат малко от заграбеното, за да има къде дечицата да получат нужната им грижа. От години болниците се превърнаха в система за точене на пари. Като всичко останало. В родния ми град преди 20-ина години препаратът за промиване на рани стоеше в шише за веро. После лекарите идваха от друг град. Скоро сигурно болницата няма да съществува. Същият този град, в който работеха три предприятия и произвеждаха продукция за износ. Селата ни ги няма. А ние строим магистрали.

Хората няма да ги има скоро. Защото освен стратегическите кражби в държавата ни няма нищо друго стратегическо. Нито икономика, нито образование, нито здравеопазване.

Аз виждам само една стратегия – да ни закрият. Промивайки ни мозъците, обезверявайки ни, карайки ни да забравим да мислим, да обичаме, да търсим и да се борим за свободата си. Така че, астероид, идвай!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.